Николай Слатински: За времето, принципите и политиците

С все повече разбиране и примиряване аз приемам нещата, които се случват, такива, каквито са. Ала за себе си нямам особени илюзии накъде те вървят.
Светът и Настоящето принадлежат на друго поколение – нека то си строи живота така, както смята за най-добре. Това е негово право.
Но си запазвам правото да мисля така, както смятам, че е необходимо в съответствие с моите принципи и оценки.
Дойдоха нови демократи. Те не следват максимата “Всичко или Нищо” – която в определен смисъл на нас ни изяде главите.
Ние предпочитахме да робуваме на абсолютизация на целите и убежденията си. Ако е демокрация – да е пълна и пълноценна. Ако е морал – да е истински и неподлежащ на компромиси.
Сега не е така. И аз не бих казал как трябва да е. Камо ли пък да смятам, че трябва да е според моите разбирания.
И все пак си позволявам да твърдя, че нещата днес са противоположни на онова, което се казваше преди много векове: Убеден съм, че което е позволено на бика, не е позволено на Юпитер.
Бика – това са обикновените хора. Юпитер – това са политиците.
Първо за най-важен критерий на правилността на едно поведение бе обявен Успехът. Постигнал ли си Успех, значи си прав и всичко, което си правил е правилно. И постигнал ли си Успех, не е важно Как.
Не е важно и Защо – дали, например, си дете на Държавна сигурност, която ти е помагала явно (с протекции и финанси) и-или неявно (чрез невидимата мрежа от връзки и по-добри стартови позиции в по-бързи коридори).
Второ, за свещена крава бе обявена Целта. А тя – и баба знае – оправдава Средствата.
Всъщност, пропуска се втората част от изречението – “ако Средствата са достойни за Целта”.
Щом имаш голяма Цел [евроатлантическа, да кажем], можеш, например, да правиш сглобки с корпулентните изчадия и проклятия на българската демокрация, които като воденични камъни дърпат България назад, надолу и на Изток.
Трето, прие се като нормално в битката срещу Голямото Лошо и Големите Лоши да правиш малки мошеничества, дребни тарикатлъци, незначителни закононарушения, нищожни фалшификации. Няма как – а как иначе? Изкуството на демокрацията изисква жертви.
И чета постоянно аргументи “Кой не е правил това и това, да вдигне ръка (да си признае, да каже)!”.
Значи – всички сме грешни, който не е да хвърли камък.
Да, като обикновени хора всички грешим и-или хитруваме, но политиците не са обикновени хора. Ето къде е убеждението ми – че което е позволено на бика, не е позволено на Юпитер.
Четвърто… Мога да продължа. Но ще спра.
Пак да кажа – разбирам в какво Време живеем. Хората от сегашното Време имат пълното право да живеят така, както и каквото желаят да бъде Времето, в което живеят.
Само искам да кажа, че пътят на компромисите, прегрешенията, отстъпките, далаверите е като болтът – при всяка завъртане той влиза все по-надълбоко с все по-голяма скорост.
Този път е като спускането към пропастта – колкото по-близо си до нея, толкова по-бързо летиш към нея.
И в един момент можеш да не можеш да се спреш.
Днес малко си стъпил (съзнателно!) накриво, утре малко повече, после още малко повече. В един момент вече не можеш да се спреш да стъпваш накриво и то с големи крачки…
Същото по същество го говорех 1992 г.
Събрал се КС на СДС – Перник и настоява от мен като председател на КС на СДС – Перник, да натисна прокуратурата да не забележи корупцията и злоупотребата със служебно положение на наш местен син политик. Аргументите – “Комунистите 45 години грабиха несметни богатства, а той откраднал малко!”
Казах им – ако ще сме различни от комунистите, трябва да управляваме по различен начин. Малката кражба ще бъде последвана от по-голяма, после от още по-голяма! Няма да се бъркам в работата на прокуратурата!
И започна неистова атака срещу мен – бях обявен за враг на България, Демокрацията, Прогресивното човечество и Пернишката агломерация. Отлюспен, охулен, омаскарен, оплют.
А някои от КС на СДС не спряха да крадат. Но бяха демократи.
Ето това исках да кажа.
Като правило тръгването по нанадолнишето се превръща в неудържимо спускане надолу, макар да е започнало с мъничка стъпка накриво – съзнателно направена в името на Успеха, Целта, Битката с Голямото Лошо и Големите лоши.
Аз смятах, че единственият начин да не се плъзнеш стремително по Нанадолнището, е да се държиш далеч от това Нанадолнище. И се оказах неуспешен политик.
Допускам, че днес е времето на политиците, които смятат, че могат да стъпват внимателно накриво, защото винаги могат да спрат да стъпват накриво.
Дано са прави.
Като толкова бързо остаряващ (главно с принципите си човек), си запазвам последното право – да съм убеден, че когато решат да се спрат, те няма да могат да го направят…

Коментарът е публикуван на Фейсбук страницата на автора